Блог

Сгушен под звездното небе, малко остарял, малко осиротял, на брега река на Дунав, те чака твоят град – величествен и малък, силен и обеднял - твоят Видин.

Оставен и жадуван, тъжен и ярък, далечен и роден за хиляди съграждани. В края на България, докъдето се стига без път, където небето е ярко, в преливащи синьо-розови окраски и чудати облаци, смирено те посреща някогашният господар на градовете - „Бдин”.

Пътят става ясно очертан, а осиротелите фабрики, свити в пепелта, молят за живот.

А тук, сякаш беше толкова скоро, посрещаше майка си, която гордо крачеше от работа към дома. И не само тя. Опашки от хора бързаха към къщи след трудовия ден. 

Усещаш велико спокойствие, далеч от шума на динамичния голям град.

Няколко бездомни кучета се прескачат пред теб. Забавяш и се оглеждаш. Това ли оставих преди години? Продължаваш… Оглеждаш се…. Почти празно е…… И пак продължаваш, в очакване на…. празните улици. Твоите улици, по които тичаше, когато беше дете, които бяха пълни с детски вик и върволици от хора, с китни дървета, стигащи почти до небето. Всъщност дърветата са още тук, но сякаш са се смалили…. 

И продължаваш….. 120 – така наричаше днешната улица „Тодор Петров” с редица магазинчета, ресторант и дискотека отсреща.

Забравил си ги. Не можеш да си спомниш… И ти беше тук в тази дискотека, и в ресторанта, и се забавляваше…… А сега е празно. Срещу теб зеят пустите стълби на „Водопада” и „Шверин”. Сякаш всичко е различно.

Спираш, слизаш от колата и тръгваш към центъра.

Двете шумни пицарии на ъгъла - „Капело” и „Наполи”, отдавна са заглъхнали. Спомняш си как хапна пица след бала в сякаш забравената 2001 година. Сълзите напират! Стигаш до някогашното СМК, сега почти празно. Няма го старият фонтан, където като малък намери първата си костенурка. Оглеждаш се, очаквайки да срещнеш нечий поглед. Уви! Няма да е днес. Шепа хора се движат умислени, почти без капка усмивка, угрижени и тъжни… Сещаш се….. беше чул, че Видин от най-велик е станал най-бедният в Европа. Но не беше повярвал. Сълзите се стичат! Те са повече от хората!

Старите павета и мраморната украса на града са заменени с нов площад.

Има ремонт, но е тъжен! Оглеждаш се и се сещаш за Sky Club – една от най-големите дискотеки в България. Несравнима! Дори пловдивските клубове през 2002 година бледнееха пред нея. Сядаш пред големия фонтан срещу паметника и си спомняш: стотици хора пред дискотеката на два етажа, разговори, смях, прегръдки, нежни погледи…..не пушиш, но палиш цигара. Спомняш си нещо и с бърза крачка тръгваш към  тунела от дървета на един от най-красивите паркове, разположен на брега на река Дунав. Спираш на паркинга. Поглеждаш и не виждаш някогашната сладкарничка, където хапваше вкусни торти „Мойра”. И тях ги няма, и ресторанта, където беше твоят бал, е сменил собственика си. Сменил е и комунистическата си визия. Минаваш бързо и задъхано. Спираш озадачен. Няма го и „Телеграфа”, където прекарваше редица безсънни нощи в танци. През счупените прозорци, те гледа пустош, покрита с малко боклук. Поглеждаш назад. Градската градина е почти празна. Дори снегът не стигна до Видин тази зима….

Минаваш през центъра на града.

Колко магазини за дрехи имаше някога и сега има, но за облекло втора ръка. Пицария „Вивалди” е още тук, но е тъжно-празна. Още една сладкарничка на ъгъла също я няма. Беше в бели цветове, с вкусни торти. Мислиш да изпиеш кафе на онова „клюкарското” барче, където се обсъждаха минаващите хора, а теб те беше срам да минеш оттам. Сега не си спомняш името му. Спираш. Няма къде да седнеш, и заведението го няма. Чудиш се да продължиш ли? 

Чака те пътят към дома, към „Гео Милев”, някога най-новият квартал.

Родителите ти толкова дълго чакаха за жилище и накрая го получиха - малко двустайно апартаментче на втория етаж, мило и свидно, и родно. Беше го ремонтирал и съжаляваше, защото сякаш беше ремонтирал спомените си. Потъваш в тях. Връщаш се в първи клас, към великото пътешествие от „Гео Милев” до училище „Любен Каравелов”, където мина детството и юношеството ти. Никога не си мислил, че ще ти липсват толкова. Рано сутрин се събирахте повече от 20 деца по пътя към знанието. Смях, тичане, много сняг, снежни топки. Спомените прелитат един през друг и не знаеш къде да спреш. И плачеш. Нищо не е същото, кварталът е пуст, и Видин е пуст…Но е величествен и очакващ да върне живота си. Никога не се е предавал и няма да се предаде, и ти няма да се предадеш, и няма да го оставиш…….